Понякога в живота се случват произшествия, в пъти по-неприятни от тези във филмите на ужасите. 55-годишен мъж е обявен за мъртъв след сърдечен арест и е трябвало да стане донор на органи няколко минути по-късно, но внезапно започва да проявява признаци на живот. “Когато го преместиха на операционната маса, анестезиологът забеляза, че кашля“, разказва неврологът Адам Уеб от университета “Емори” (САЩ), който всъщност обявява пациента за мъртъв. Оказало се, че мъжът е възстановил не само дишането си, но и роговичните си рефлекси, което означава, че мозъкът му продължавал да функционира.

В крайна сметка той умира, но случаят отново разпалва дебата за принципите на определяне на мозъчната смърт.

Въпросът как да се разграничи истинската смърт от комата, летаргията и другите необичайни, но временни състояния, отдавна тревожи човечеството. Медицината и природните науки в крайна сметка бяха призовани да открият отговора.

През 20-ти век въпросът как да се разграничи истинската смърт има отговор – и той се крие в състоянието на мозъка.

На кои области от науката изобщо се дължи определянето на критериите за смърт? В допълнение към общата научна медицина трябва да се вземат предвид и постиженията в областта на реанимацията и анестезиологията. Задачата се състои в това критерият за смърт не само да е научно доказан, но и да бъде приложим в различните многообразни ситуации, когато лекарите трябва да установят смъртта на човек.

Една от основните трудности била да се открие консенсус между науката и религиозните постулати. По-специално коптските православни християни се придържат към идеята, че същността на човека се намира в сърцето:

ако сърцето не бие,

то човекът е мъртъв.

Дори когато бяха създадени устройства, които да заместят сърдечната дейност (включително изкуственото сърце), коптските православни християни не променят гледната си точка. За тях човекът умираше и толкова. За щастие другите световни религии са по-сговорчиви в приемането на откритията на медицината.

Едва през 50-те години на ХХ век, по време на развитието на кибернетиката и теорията на системите, започва да се оформя днешната версия на критериите за смърт.

За смърт се приема непоправимото увреждане/прекъсване на функциите на критичните системи в човешкото тяло. На този етап от развитието на науката и медицината това означава, че на първо място е невъзможно да се осигури изкуствен донор (бионичен аналог) за увредения орган.

Практиката на донорските трансплантации на сърце, бъбреци и други жизненоважни органи показва, че на сегашния етап от развитието на човечеството

всичко може да бъде заменено –

с изключение на мозъка.

Мозъчната смърт е равносилна на човешка смърт. Оказва се обаче, че и тук не всичко е толкова просто.

Има три вида мозъчна смърт:

1. Комплексна мозъчна смърт, разпадане на целостта на мозъка. В този случай констатацията на смъртта не предизвиква въпроси у медицинските специалисти.

2. Смърт на мозъчния ствол. В този случай има сравнително кратка продължителност на активността в мозъчната кора.

3. Няма нарушение на функциите на мозъчния ствол, специализирани устройства могат да хранят/обдишват тялото, но висшите кортикални функции, които ни определят като личности, са безвъзвратно загубени. При тази ситуация в полза на едната (смърт) или другата страна (живот) се водят истински битки между медиците.

Кои са факторите, повлияли на консенсуса относно критериите за смърт?

Това е технологията за реанимация: нейното развитие през последните десетилетия размива някога ясната граница между “определено жив” и “определено мъртъв”. Това е и технологията за трансплантация: в крайна сметка жизненоважни органи могат да бъдат отстранени само в случай, че смъртта е сигурна. 

Въпреки това интервалът от време, в който мозъчната смърт е удостоверена и организмът все още работи с “остатъчно гориво” (не е започнал да се разгражда), е изключително кратък. Изводът е, че медицината налага законотворчеството в областта на дефинирането на смъртта, така че трансплантацията на органи да бъде законна – но това става само до определени религиозни и философски граници.

В резултат на това сме изправени пред необичайна ситуация: да, научните критерии за смъртта са ясни, но са достигнали такова ниво на детайлност, че използването им на практика води до спорове между медицинските експерти. В някои ситуации решението за смъртта се взема не от експертите, а от политиците. Пример за това е смъртта на лидера на Палестинската автономия Ясер Арафат, който “умира” през 2004 г. недалеч от френската столица: решението за точния момент на смъртта е взето по време на преговорите на палестинските държавни ръководители и членовете на семейството на Арафат. Решили да отброят минутата, в която устройствата, поддържащи вегетативния живот в тялото, били изключени.

В наши дни почти навсякъде смъртта се счита за настъпила, когато е налице комплексна мозъчна смърт, тоест разпадане на целостта. За съжаление, на практика този критерий изисква трудни за овладяване диагностични инструменти (включително технически): затова към него се прибягва в двусмислени ситуации. Например, когато човек е в безсъзнание, но сърцето му работи. Съответно лекарите имат право да разчитат на стари, традиционни показатели, за да определят дали човек умира: дали не диша, дали сърцето му не бие или дали няма кръвообращение. Това е допустимо само когато техниките за реанимация не са успешни или са приложени твърде късно.

В някои страни законът позволява да се използват старите критерии за смърт в случаите, когато пациентът или неговото семейство не са съгласни с новите критерии за смърт. Такъв е законът в Дания и в два щата в САЩ: Ню Йорк и Ню Джърси.

И накрая: поради своята незаменимост мозъкът играе решаваща роля при определянето на смъртта. Но технологиите напредват с толкова бързи темпове, че е възможно някои индивидуални мозъчни способности в скоро време да бъдат заменени от когнитивни компютърни устройства. Това означава, че е време за нов кръг дебати относно критериите за смърт.