Снимка с починал
РОДНИНА
Популярното през XIX в. явление да се снимат наскоро починали хора, което в наши дни меко казано ни се струва странно, било възприемало по коренно различен начин в епохата на кралица Виктория. Това е период на
засилен интерес към мистицизма,
спиритизма, окултизма и самата смърт.
Прочути екстрасенси и медиуми обикаляли света с представления-сеанси, печелейки много пари от простодушието на хората, които вярвали в мистицизма също толкова горещо, колкото и в науката, ако не и дори повече. В същото време учените се опитвали да организират лов на духове, като рационализират принципа на поведение на духовете и призраците. От една страна,
смъртта все още била някаква мистерия,
а от друга – въпрос на рутина и ежедневие.
Един от най-странните и леко ужасяващи за нашите днешни стандарти ритуали, било фотографирането на току-що починали роднини.
Кралица Виктория на смъртния й одър
Това явление няма почти никакъв окултен подтекст, а само желание да се запази паметта за починалия. Принципът “Memento Mori”, или: помни, че си смъртен, бил много по-скъп и по-близък за всеки викториански човек, нежели за съвременните нас. Тъжната статистика за високата смъртност, особено сред малките деца, дължаща се на лошите условия на живот, множеството смъртоносни болести и нехигиенични условия, донякъде примирявали викторианците с идеята за неизбежната смърт.
Смъртта е, така да се каже,
естествен етап от живота.
Това формира особената викторианска философия – човек предпочитал предварително морално да се подготви за смъртта – своята и чуждата, а след чуждата смърт да си спомня за човека не само като за жив, но и като за мъртъв. С други думи, смъртта трябвало да се помни наравно с живота.
Концепцията за “добрата смърт” предполага, че всеки трябва да се погрижи за собствената си душа, преди да замине за другия свят. Тъй като това можело да се случи във всеки един момент, хората трябвало да бъдат готови по всяко време.
Снимка след смъртта. Неприемливият лукс
Самата идея за улавяне на смъртта със сигурност не е нова. Гробниците или мавзолеите, издигнати в древността, се превръщат в своеобразна почит към паметта на починалия. Известно е, че още през XIV в. са се появили така наречените “пръстени на скръбта”, вид погребален орнамент – тези пръстени съдържали информация за починалия, например дата на смъртта, девиз или (по-късно) портрет.
Освен това починалият можело да бъде нарисуван, както в случая с лейди Венеция Дигби, която умира внезапно за една нощ от мозъчен кръвоизлив.
Портретът на лейди Венеция Дигби
Непосредствено след смъртта ѝ опечаленият съпруг поръчва на Ван Дайк да нарисува посмъртен портрет. И, докато посмъртен портрет от известен художник оставало привилегия на богатите, то активното развитие на фотографското изкуство направило процедурата по-достъпна.
Първоначално се използвала дагеротипията, въпреки че това бил дълъг и много скъп процес. Две десетилетия по-късно дагеротипията била заменена от фотографията; материалите за направата на снимки били много по-евтини (при дагеротипията се използва сребро), а многобройните фотографски студия се конкурирали за клиенти и предлагали все по-атрактивни цени.
Портретът бил още лукс,
но вече не толкова недостъпен.
Концепцията за “добра смърт” означавала не само, че душата е подготвена за задгробния живот, но и че умиращият се оттеглял в мир, за предпочитане у дома, заобиколен от любящи роднини.
Възможността за улавяне на момента върху лента логично произтича от философията на Memento Mori.
За викторианците, наред с други неща, той бил показател за определен статус. Може да се каже, че модата на посмъртните снимки е въведена от самата кралица – над леглото ѝ висяла снимка на съпруга ѝ на смъртния му одър: обичаният Алберт, за когото Виктория носила траур до края на живота си.
В желанието да се фотографира член на семейството след смъртта му се съчетали любовта към спиритизма и мистицизма, заедно с желанието да се спази принципът на “добрата смърт”, да се подчертае статусът и, разбира се, необходимостта да се запази паметта за скъпия покойник.
За викторианците картичката със снимка на починалия откривала възможност за своеобразен диалог между живите и мъртвите, а също така напомняла за тленността на този, който държал снимката.
В някои случаи посмъртната снимка била единственото изображение на човека изобщо, особено в случаите с малки деца, които не приживявали достатъчно време, да бъдат снимани през живота си.
Посмъртна снимка в люлката
Понякога семейството канело фотограф, който да направи отделна снимка на починалия, или предпочитало общ портрет, като в този случай починалият можело да бъде фиксиран в изправено положение или седнал на стол, за да изглежда като жив. За тази цел майсторът на фотографията разполагал с различни приспособления като стойки и ограничители, които да поддържат тялото.
Семейството можело също така да помоли фотографа да снима починалия в легло или люлка, сякаш спи спокойно. Така или иначе, всичко зависело от предпочитанията на клиента. Най-важен фактор обаче оставало времето: снимките трябвало да бъдат направени в рамките на 24 часа след смъртта, преди тъканите да започнат да се разлагат.
Увлечението по посмъртната фотография отслабва в началото на ХХ век, за което спомага най-вече подобряването на качеството на живот и съответно намаляването на смъртността. Освен това поевтиняването на фотографията означавало, че почти всяко семейство можело да си позволи да направи семейни портрети, докато всички са живи, и по този начин да запази паметта за поколенията.
С началото на Едуардианската епоха разговорите за “добрата смърт” постепенно отшумяват, като оттогава най-щастливият край е спокойната смърт в съня, без свидетели и без особена подготовка за отпътуването.
Първата световна война променя изцяло отношението към смъртта – тя станала истинска драма, жестока и брутална, така че романтичният привкус на смъртта окончателно се загубил.
ОТ КАТЕГОРИЯ ИСТОРИЯ
ВСИЧКО ОТ ФАКТИ И ИДЕИ