Животът на римските императори обикновено се представя като изпълнен с лукс и блаженство, но в действителност това може би е почти най-опасната професия в историята.

От 69-те владетели на империята, като се започне от Август (починал през 14 г.) и се стигне до Теодосий Велики (починал през 395 г.), 43 умират от самоубийство, в битка или са убити от заговорници. Така процентът на насилствена смъртност в тази малка елитна група е смразява кръвта: 62%.

Историците изследвали и описвали тези смъртни случаи поотделно, като са изхождали от характера на императора, личните му отношения с военната и гражданската аристокрация и т.н. 

Джоузеф Салех от Технологичния институт на Джорджия обаче оценява имперската смъртност от гледна точка на инженерната наука.

Използвайки данни от авторитетната енциклопедия De Imperatoribus Romanis, той събира точните дати на римските императори и след малка статистическа обработка открива неочаквана закономерност, за която пише в статия, публикувана в Palgrave Communications.

Според Салех рискът от насилствена смърт на владетеля 

бил най-висок през първата година на трона,

след което постепенно намалявал

и достигнал минимума си на осмата година.

После рискът се стабилизирал на това ниво до 12-ата година, когато отново започвал бързо да нараства. Тази U-образна крива е добре позната в инженерната теория на надеждността на процесите и оборудването – изследователят обръща внимание именно на този неочакван паралел.

Надеждността на дадена машина, система или процес може да се определи като вероятност за повреда в определен период от време. При експлоатацията надежността се променя по същия начин, по който се променя рискът от летален изход при владетелите на една империя: първоначално вероятността от повреда е сравнително висока и се дължи на грешки в проектирането или дефекти, поради което системата не е в състояние да изпълнява предвидената си функция. Според Джоузеф Салех същото се отнася и за императорите, които умират през първата година от управлението си, след като не успяват да изпълнят основните си задачи.

След това рискът от повреда (и смъртност) се стабилизира, докато към 12-ата година императорите натрупат “умората” на системата, свързана с постепенно изтощаване, корозия на компонентите, износване и други подобни. Изглежда, че

подобна умора се появява в обществото и

при владетелите, които управляват твърде дълго.