Както се казва в един стар виц, аз имам един смъртен грях: отчайвам се, а за останалите нямам достатъчно пари. Шегата си е шега, но каква е вината на един отчаян човек, е ясно далеч не за всички.

Някои казват, че обявяването на отчаянието за грях е част от западната “католическа ерес”, в православието нямаме такова нещо. Друг пита с недоумение защо греховете са “смъртни”. Трети защитава правото си на гняв, четвърти… С една дума, има объркване, колебание, и – както обикновено – океан от непросветени мнения. И някъде там, в дълбините, се крие отговорът на въпроса защо отчаянието все пак е грях.

Най-мистериозният от греховете.

Понятието “грях” се заражда в зората на християнството през III век, когато за разделение на църквата на католическа и православна не може да става и дума. Но по онова време грехове се отнасят само към списъка с монашеските обети, докато в светския живот подобно понятие не съществувало. Именно Григорий Велики, “последният добър папа”, въвежда термина “смъртни грехове” в живота на всички християни. И дори тогава грехът на отчаянието бил по-напред в този списък от греховете на плътта. 

Какво смъртоносно има в отчаянието?

Скръбта и мъката са преживявания, познати на всички. Смисълът е именно в разликата между скръбта и обезсърчаването. Човек се сблъсква със скръбта или чувството за загуба постоянно, като се започне от ранното детство: пльосването на любимия неизяден сладолед върху тротоара – това е загуба. Мама ти е забранила да скачаш в локвите – още една мъка от неосъществено желание. Психологията нарича това състояние фрустрация и обикновено го смята за много важен елемент в израстването на човека и в развитието на личността му. Сблъсквайки се с разочарованието и скръбта, ние се научаваме да решаваме житейските проблеми, да намираме решения и да ставаме по-устойчиви като личности.

Понякога обаче тези преживявания са толкова силни и стресиращи, че човек се оказва в капан: накъдето и да погледне, вижда единствено болка, тъга и загуба. Капан, от който няма изход, защото каквото и да опиташ, всичко, всяко действие само задълбочава страданието.

Депресия = отчаяние

Съвременната медицина нарича този капан, това състояние депресия, а християнството го нарича отчаяние. Лекарите и психолозите смятат, че при депресия човек се нуждае от подкрепа както отвън – човешка, така и отвътре – биохимична.

Когато в християнския свят се е формирало схващането за депресията като смъртен грях, не е имало ефективни начини за подпомагане на депресираните хора със съвременна психо- и фармакотерапия. Единственият начин да се измъкнат хората от депресията бил да се активират вътрешните им ресурси, да се вдъхновят да продължат да живеят и да преодоляват трудностите. А това не е лесна задача – нито тогава, нито сега. Ако човек бъде оставен без помощ отвън, могат да се случат много ужасни неща: колко дълго би издържал човек, който не иска да живее?

Отчаянието означава липса на вяра в Бог

И така, отчаянието е смъртен грях, защото води до смърт?

За този грях най-добре говорят самите създатели на християнската етика. Почитаният светец и философ както в Западната, така и в Източната църква, Йоан Лествичник, пише за отчаянието по следния начин: “Отчаянието е отпуснатост на душата, умора на ума… обвинител на Бога, сякаш Той е немилостив и безчовечен” (Лествица 13:2). Обръщайки се към отчаяния, Йоан го упреква за липсата на вяра в Господа: Наистина ли мислиш, че Всемогъщият ще те изостави? Че не те обича и се е отвърнал от теб? Разбира се, че не, защото всяко изпитание, което се случва на човека, му е изпратено, за да израсне и да се развие, а Господ със сигурност знае каква е мярката за силата на човека.

Или първия от всички източници: Евангелието.

“Не се ли продават две врабчета за дребна монета, но нито едно от тях не пада на земята без волята на вашия Отец. Но всички косми на главата ви са преброени. Не се страхувайте, вие сте по-добри от много врабчета.” [Матей, ст. 29 – 33].

И Йоан Златоуст тълкува: “…Ако Той знае всичко, което се случва, и те обича повече от баща ти – обича те толкова много, че космите ти са преброени в главата Му, няма защо да се страхуваш.”

Там, където има страх и отчаяние, няма място за любов.

Бог е любов, казва Йоан Богослов, и как да не си спомним още една подходяща реплика: където има страх и униние, няма място за любов. От всичко това следва, че отчаянието е тежък грях на неверие в ума, любовта и милостта на Бога, които са в основата и същността на всички религии.

Бог запазва всичко

Въпреки това не може да се каже, че тежкият и смъртен грях на отчаянието е непростим. Ключът е в покаянието и стремежа да станеш по-добър човек. Това правило е универсално както в религиозния, така и в светския живот.