Тафофобията
ПОБЕДЕНИЯТ СТРАХ
Един от най-разпространените човешки страхове е страхът от смъртта.
Негова, почти напълно изчезнала в наши дни, разновидност е тафофобията: страхът да бъдеш погребан жив.
Напълно закономерно тафофобията обхванала Европа през 18-19 век, тъй като именно тогава сюжетът “погребан жив” започва често да се споменава в разказите на писатели и поети. Прочетете The Premature Burial на Едгар Алън По и ще разберете, почти ще почувствате, ужаса на хората от тези векове.
Пера за констатация на смъртта
Медицината от онова време била недостатъчно развита, за да може безгрешно да определи жизнеспособността на даден човек.
Реално преди 18 век не е съществувала
ясна граница между живота и смъртта
Дали човек е в кома или вече е починал? На този въпрос често отговаряли неправилно. Обикновено, по онова време, смъртта била констатирана от свещениците, които за целта гъделичкали носа на лежащия неподвижно с перо, слагали върху гърдите чаша с вода и чакали да мръдне, или проверявали има ли дишане с огледалце, което трябвало да се замъгли от дъха. Естествено, мълвата популяризирала всички известни случаи, когато “починалият” идвал на себе си по време на подготовката на собственото си погребение. Понякога се случвало след есхумация телата да бъдат откривани в необичайни пози, които свидетелствали за опитите да се измъкнат навън. Макар тези случаи да били рядкост (кой ли може да каже това със сигурност?!), ставало все по-ясно, че трябва да се вземат мерки. Както обикновено, мерките се взимат по два начина: пазарно-маркетингово и законодателно.
Какво правели, за да предотвратят погребение погрешка?
Снежанка е самото въплъщение
на тафофобията, завладяла Европа
Пред 1742 година Жан-Жак Брюйер публикувал своята дисертация: “За неопределеността на признаците на смъртта и злоупотребите с бързите погребения”, описвайки над 250 случая на клинична смърт. И… този страх светкавично се разпространил и обхванал повечето хора. От него страдали Ханс Кристиян Андерсен, Алфред Нобел, Николай Гогол, Едгар Алан По и много други просветени и не толкова просветени умове. Знаменитата Снежанка е олицетворение на състоянието scheintot – ни жив, ни умрял.
Инструменти за съживяване
В Европа започнали да измислят най-различни начини за възкресяване: електрически разряд, компреси с отвара от билки и камфорово масло. Регулации в погребалната дейност изобщо не съществували, никой не издавал смъртен акт или някакво подобно свидетелство. Все повече лекари се изказвали за създаването на правила за погребалната дейност.
Първите регулации
През 1772 година в Германия е въведена тридневната отсрочка за погребение. По-късно този стандарт се разпространява и в други държави, но се спазва далеч не винаги.
Нож в сърцето
Най-радикалният начин да бъде доказана нечия смърт по онова време бил… ударът с нож в сърцето. С помощта на този инструмент лекарите през 19 век ликвидирали съмненията относно статуса на починалия. От една страна методът не оставал шансове за оцеляване, но от друга – спестявал страданията в случай на пробуждане.
В завещанията си Артур Шницлер и Бертолд Брехт пожелали именно този начин като финална подготовка на телата им за погребението.
Първата морга в Европа
През 18 век един от най-влиятелните патоанатоми в Германия Кристоф Хуфеланд (Christoph Hufeland) публикува труда си “Неопределеността в смъртта” (1791 г.) и предлага да бъде построено помещение за преглед на труповете.
През същата година – 1791 г. първата морга е създадена във Ваймар, а през 1795 година – в Берлин.
Пазачът постоянно наблюдавал телата, за които лекарите имали съмнения и спял недалеч от помещението с труповете за всеки случай.
Изобретението на пастора
През 1798 година пастор Песлер измислил “конструкция за спасяване от гроба след пробуждане”. Ръчка, поставена в ковчега и свързана с църковната камбана, съобщавала, ако “починалият” оживее.
Практиката обаче, била неблагосклонна към изобретението: силен вятър или летящи птици често и напразно стряскали посред нощ жителите на селца и градчета, които оживено и с ужас се струпвали да копаят и преглеждат останките.
Спасителният звънец
В началото на 19 век били създадени по едно и също време няколко механизма, които сигнализирали в случай на движение в ковчега. Поставяли звънец на повърхността, а към ръцете и краката поставяли датчици (в случая система от въженца).
Устройството на снимката по-горе е разработено във Виена.
Ковчег с вентилация
През 1829 година Йохан Готфрид Табергер измисля система, която би могла да спаси погребаните живи. Леко трепване на ръката, главата или краката към които били привързани въженца, отваряли достъпа на въздух през тръба, а звънче, поставено на повърхността, известявало, че механизмът е задействан. Табергер очаквал неговото изобретение да се превърне в стандартен атрибут при погребенията и сигурно се е надявал да спечели добре от това, но уви системата му не се превърнала в стандартна процедура.
Пръв в САЩ
Първият гроб с защита от преждевременно заравяне е патентован в САЩ през 1843 година. Според замисъла на Кристиян Айзенбранд, тел, закрепена на пръста на погребания, задействала специален механизъм, който отварял капака на гроба, а на нивото на лицето имало отвори за въздух. Имало е и предвидени инструменти за самостоятелно измъкване.
Смъртта на мозъка
През 1846 година Френската академия на науките обявила конкурс за най-добро доказателство за настъпване на смъртта. Конкурсът бил спечелен от доктор Юджин Боушу, описал спирането на сърцето и необходимостта от използване на стетоскоп.
С развитието на медицината през 20 век паниката, наречена тафофобия, постепенно изчезва. Умира и бизнесът с “безопасните ковчези”.
В наши дни смъртта се констатира не от момента на спирането на сърцето, а след смъртта на мозъка.
ВСИЧКО ОТ ФАКТИ И ИДЕИ